Имало едно време една приказка. Тя не била много наясно каква точно приказка желае да бъде. Ту искала да е приказка за деца, ту – за битки славни, ту – за пътешествия по света. Едно само ѝ било ясно: че искала да бъде най-великата приказка на света, всички да я помнят и знаят, всички да я разказват.
Обаче точно туй не вървяло на приказката… Никой не я разказвал, никой не я помнел, никой не щял и да знае за нея!
Реела се в забрава тая приказка години… векове… хилядолетия. Било ѝ самотно и студено в тази самота. Искало ѝ се някой най-сетне да ѝ обърне внимание…
Опитала тя да подражава на великите личности, изричащи дълги-дълги речи пред хорските тълпи. Бърборела ли, бърборела безспир всякакви празнословия… Това не свършило работа.
Опитала с хумор… Хуморът ѝ не направил впечатление на никого. Всъщност приказката повтаряла шегите, чути от тук и там, украсени малко… Ала и за миг не ѝ хрумвало, че може би пък трябва нещо коренно да промени в самата себе си, за да стане поне малко по-интересна… Не знаела тя, че това подражание с нищо не променя нещата. Не била чувала бедната приказка, че за да те търсят другите, трябва да имаш нещо много ценно в себе си, което да ги привлича.
Един ден, в своите скитания, попаднала на общество на философи. Те спорели върху вечния неразрешен въпрос: Кое е първо – яйцето или кокошката? Приказката се заинтригувала от този спор. Едни от философите настойчиво твърдели, че яйцето е първо, защото, нали разбирате, от него именно се излюпва кокошката. Другите също толкова яростно ги оборвали, че кокошката, естествено, е първа, защото нали тя снася яйцето!
Тук приказката за първи път се спряла и усетила какво е да се замислиш много задълбочено върху нещо. И за първи път решила, че няма да повтаря като папагал думите нито на едните, нито на другите. Всъщност тя даже стигнала до собствени философски заключения за отговора на този въпрос, даже умът ѝ родил нещо съвсем различно. Ами много просто: нито само кокошката е първа, нито само яйцето – преди двете тези неща стои Единството между тях. Тоест, това е една кокошка, вътре в която има яйце, вътре в което има бъдеща кокошка… вътре в която отново ще се породи яйце… и тъй нататък, до безкрай! Да не говорим пък за петела… ами нали без него яйцето би останало напълно безплодно и от него нищо не би се излюпило!
Приказката силно се вдъхновила от тази нова идея за Вечното Триединство на яйцето, кокошката и петела, което същност е просто Единството. Толкова много искала да я сподели с целия свят. Усетила, че това вече е нещо наистина ценно, което си заслужава да бъде разказвано и помнено… нещо наистина необикновено, извън шаблоните и тесногръдите схващания!
И така, заела се нашата приказка да говори в ушите на хората за това Единство. Говорела на този, на онзи… Обаче се оказало, че твърде малко хора изобщо успели да уловят тази толкова специална идея: била твърде абстрактна за тяхното съзнание.
Не се отказала приказката и продължила да говори на хората. Само че била твърде емоционална: когато не искали да я чуят, тя ту се ядосвала, ту се натъжавала, ту даже почвала да им крещи в ухото от безсилие, че не я чуват.
Един ден я чул някакъв философ, който се вдъхновил да проповядва идеята на нашата приказка и дори развил цяла философска теория. Но и той нямал онова самообладание, което подобавало на висотата на тази идея – бил особено докачлив и избухлив, когато виждал колко невежи и ограничени са хората, в какъв посредствен живот са затънали и как нямат даже способността да схванат нещо толкова просто.
Покрай него и приказката ставала все по-гневна и нервна. Ама как така, как смеят, как може, срамота!… Уви, нито философът, нито приказката забелязвали как от ден на ден все повече се отдалечават от собствената си идея, от самото Единство. Те не били разбрали, че Единството значи също да живееш в единение с всичко, с цялото Битие, и да приемаш спокойно факта, че различните същества са на различни степени на развитие и са способни да почувстват и осъзнаят различни неща, че това именно е красивото: вечното и непреривно развитие, в което има безкрайно многообразие от същества, едни от които имат възможността да подкрепят и да помагат на другите, а те пък – да растат и да се развиват с благодарност.
Не само че не забелязвали това, ами даже и по-лошо ставало: философът един ден просто се отказал да проповядва новата идея, пропил се и напълно пропаднал, започнал да се намесва в пиянски сбивания и така безславно приключил живота си. А приказката се чувствала все по-неразбрана, все по-гневна, все по-безсилна и самотна. Все по-тежко ѝ било, все повече се наежвала в своята самотност. Почнала да се изпълва с все по-мрачни думи, все по-осъдителни изречения, все по-тъмни краски. Толкова ѝ дотегнало всичко това, че един ден просто избухнала и се врекла да се превърне в най-лошия кошмар и да посещава умовете на творци, описващи най-ужасни истории.
Ала отново минали дни, седмици, месеци и години – и гледай ти! Хората все пак взели да надават ухо на нейните истории. Изглежда теглилата и несгодите толкова били помрачили съзнанието им, че те предпочитали да се вслушват в черногледите разкази на една пропаднала приказка…
А приказката като на шега насъбирала все повече от тази мрачна сила. Наистина се забавлявала от това ново положение на нещата. Развилняла на воля своето жестоко въображение, изпитвала наслада от отмъщението заради вековната забрава, в която тънела преди това. Ставала все по-могъща, та за нея чул даже Князът на Мрака. Усещайки как властта му бива застрашена, той се явил пред приказката и викнал със страшен глас:
– Не знам откъде си се взела и откъде черпиш тая колосална сила, но трябва да знаеш следното: няма равен на мен на Земята по мрачна сила и власт, а тук над мене стои само Всевишният Бог, Създател на всичко съществуващо и несъществуващо. Ако искаш, стани най-великата приказка на света, но ще трябва да ми се подчиниш и да ми служиш за вечни времена! Продай душата си на мен – и аз ще ти бъда господар. Винаги ще имаш вниманието на хората, но ще трябва вечно да служиш само на мен и моите пъклени планове: ще трябва винаги да сееш беди, болка и страдания, разруха и смърт навред!
Това вече истински стреснало нашата познайница. Сепнала се тя и сякаш се събудила от вековен сън. Това вече било прекалено! Та тя просто си представяла, че само ще се позабавлява известно време с усещането, че владее умовете и сърцата на хората, а после, разбира се, постепенно щяла да поекспериментира и с други теми… Вече ѝ липсвали красотата, надеждата, добротата, благородството, ведрият поглед, светлината на свежото утро… а най-вече – Любовта! Да, Любовта, която съживява, вдъхновява, води напред и все напред, но без онова разкъсващо душата угризение на съвестта, което съпровожда мрачните подвизи на безскрупулните думи.
„Какво да правя сега?“ – мислела си приказката. Вече на дъното на своето отчаяние, тя отправила вопъл към Небето:
– О, Ти там, горе! Създателят на всичко, вдъхновител на всички творци на Земята! Ти, Който си сътворил самото Слово и с него си вдъхнал живот на цялата Вселена! Чувала съм за Теб, но едва сега усещам колко важно е, че Те има, усещам как Ти и само Ти можеш да ми помогнеш! Моля Те, направи така, че да стана най-хубавата и най-великата приказка на света!
И после приказката притихнала и за първи път изпитала чуден покой. Неземно сияние я обливало и прониквало, едно чудно усещане за широта, простор и сливане с Безкрая… В дълбините на своята същност, тя някак вече знаела какво да прави и как да продължи напред.
Излязла от блажения си унес и видяла, че Князът на Мрака бил изчезнал някъде.
От тоя момент нататък, приказката се кротнала и умълчала. Омиротворено се носела из разните сфери на пространството, заслушана в многобройните звуци на Вселената. Привлечена като с магнит, тя можела с часове вглъбено да слуша и попива полъха на вятъра, ромона на планинския поток, тихото растене на полските треви, гукането на малките птичета, викащи майка си, звънкия смях на човешките деца, мелодичното жужене на пчелите, омайните песни на младите невести, глухия тътен на бурята, ритмичното потропване на дъждовните капки… и даже дълбокия звук на далечния Космос…
Всичко това ѝ носело такова дълбоко удовлетворение, че тя напълно забравила за своята амбиция да стане най-великата приказка на света. Усетила, осъзнала и всеки миг отново и отново съпреживявала великия ритъм на звуците в цялото Битие. Така потънала и се изгубила в това съпреживяване, така се сляла с Великото, че станала една малка частица от Него.
Но изглежда, Всевишният имал още какво да ѝ покаже от Своя план за нея…
Една вечер тя се реела някъде из пустинята, заслушана в тишината там. После се понесла на изток, към една огромна звезда, появила се на небосклона. Какво ли щяла да ѝ каже тая звезда?
По пътя си прелетяла над трима пътници с камили. Те тъкмо щели да влязат в една плевня, която била същевременно и обор за животни.
Приказката се поспряла, защото от обора се чул най-нежният и мелодичен звук, който някога била чувала от живо същество!
Изпълнена с трепетно вълнение, приказката надникнала в обора. Там, между едно магаре и един вол, имало новородено бебе, повито в пелени. Именно това бебенце издавало нежните звуци… Приказката притихнала, омагьосана от това малко същество и неописуемото му излъчване. От него излизало меко сияние, пръскащо лъчи на Мир, Радост и Любов.
Приказката останала с малкото детенце и го съпровождала навсякъде. Попивала от неговата лъчезарност, сливала се с неговото сияние. Всичко, което желаела, било да стане едно цяло с това незнайно същество! То имало способността да преобразява в музика и Любов всичко, до което се докоснело. Това било детето Иисус от Назарет.
Минали години. Иисус пораснал, съхранявайки тази лъчезарност, но развивайки у себе си нещо ново, което го допълвало: с всеки изминал ден той ставал все по-разумен и мъдър, говорел все по-дълбоки и преобразяващи думи. В него приказката виждала живо въплъщение на онова Единство, което я било осенило като идея по-рано – само че сега тази идея имала реален израз в един начин на живот, в едно постоянство и последователност на ежедневно доказване на своите възгледи.
Словото на Иисус се леело като могъща река… Нашата приказка се леела в едно с това Слово, което посявало надежда и вяра у търсещите, носело омиротворение на страдащите, изцелявало болните и сакатите, гонело бесове от обсебените; слепи проглеждали, глухи връщали слуха си… и даже умрели възкръсвали и се връщали към живота с нови сили и вдъхновение!
И тогава дошъл съдбовният ден.
Иисус се изправил пред най-голямото изпитание в живота си. Вечно недоволната тълпа не могла да разбере неговото послание: Бъдете като мен, осъзнайте се, познайте себе си, живейте чисто и Божествено, издръжте всички изпитания – и ще се върнете отново като блудни синове в Царството Божие!
Те си мислели, че той вечно ще им помага и ще ги спасява. Въобразявали си, че ще бъде техен щит и меч срещу несгоди, робско потисничество, чуждо владичество и всякакви нещастия, а те само ще му се радват и ще викат „Осанна!“, без да си помръднат и пръста, без да направят и най-малкото усилие да променят себе си или поне начина си на живот. Че все тъй ще си ядат и пият, че ще живеят в удоволствия, а той ще им бъде цар и закрилник.
Много криво си били направили сметката. Иисус отказал да бъде такъв цар. Тълпата освирепяла и решила да го осъди на смърт.
А нашата приказка безмълвно наблюдавала всичко това. Тя тихо, тихо съпреживявала тази велика битка между истинското и лъжливото. Знаела прекрасно защо Иисус е постъпил така. И била едно с него, вливайки се в дъха на думите му, когато изричал: „Нека бъде Твоята Воля, Господи, а не моята… В Твоите Ръце предавам Духа си!“.
Знаела приказката, че това е Пътят, и Истината, и Животът. Да се подчини на хорските представи значело все едно тя самата преди време да се беше съгласила да служи на Княза на Мрака – само и само да стане най-великата на света… Но нали това значело вечна разруха, тъма и смърт!
Разпнали Иисус, Смъртта грабнала за малко тялото Му, но Той не прекъснал съзнанието Си, защото вече бил Иисус Христос: Божественото, въплътено всецяло в човека. Със Своя Дух сам отишъл в дебрите на Ада, в царството на Мрака, и там изригнало сиянието Му и осветило духовете пъклени. Прочистил Той долната земя от заразата на Мрака… който нямал вече предната власт. Вече всяка душа, която потърсела Христа и тръгнела след Него, имала шанса да се изтръгне от това мрачно царство, приживе или след гроба.
И там, в царството на Мрака, приказката също била свидетелка на всичко това. Отново се срещнала с тази сфера, но този път вече взела участие в тържеството на Сияйното Слово…
И възкръснала от мъртвите заедно с Иисус Христос, и се възнесли после нагоре, към Всевишния. Минали векове и хората написали една дебела книга за живота и Словото на Христа. Хората я наричали Библията, т.е. Книгата. Там, във всяка дума от тази книга, звучат стихове от най-великата приказка на света… нашата познайница. Хилядолетното ѝ желание най-сетне било изпълнено – сега, след като тя отдавна вече не желаела нищо друго освен онова, което Всевишният желае… Смирена докрай, тя станала едно с Великото.
Но да не мислите, че най-великата приказка може да се побере в която и да е книга, та била тя и дебела като Библията? Това са само зрънца от великата трапеза на най-чистите и истинни слова… само отломъци от Великия Огън на Всевечното Слово, което е неназовимо! Хиляди и милиони такива отломъци не са способни да изкажат дори и малка точица от това Изначално Слово, дошло в плът и отишло си неразбрано… Но това му е хубавото: че вечно можем да жадуваме да разберем още една частица от това Слово. Така никога няма да се изчерпи неизчерпаемото, никога няма да пресъхне този Извор, който вечно ще блика и напоява нашите жадни Души.
А най-великата приказка на света и извън всички царства и светове ще ни праща безмълвни послания, притихнала в Лоното на своя Възлюбен. Приказката, превърнала се в живо Безмълвие…

Автор: Калина Стойчева