Нашият Дом ·Единение· е в процес на съграждане, повече информация можете да видите тук: Дом ·Единение· – АЛ-ГИТА РА (algita-ra.com); но тъй като го градим на наш терен, ние междувременно провеждаме регулярно събори, творчески срещи и работилници, приятелски събирания и т.н. в други наши, по-скромни помещения.

Ежегодният събор в село Тетово на братя и сестри от Бялото Братство се провежда от няколко години и е вдъхновен от историческото свидетелство за т.нар. Слизане, или още Въплъщаване на Божествения Дух в Учителя Петър Дънов на 7 март 1897 г. по стар стил (19-20 март по нов стил) в тогавашната странноприемница на село Тетово, Русенско, извършило се в присъствието на баща му, свещеник Константин Дъновски. Това историческо свидетелство е дадено от сестра Мария Тодорова в том пети на поредицата Изгревът. Ето нейните думи:

„Учителят лично ми е показвал своето тефтерче, в което той собственоръчно бе написал, че Божественият Дух слиза върху него на 7 (19) март 1897 г. Така че новораждането на Учителя чрез Духа започва от тази дата. Според Учителя идването на Духа върху него е станало в присъствието на дедо поп Константин Дъновски, и то когато са били в една странноприемница, една обикновена селска кръчма, когато са били седнали на една маса в едно малко село Тетово, и тогава Духът слиза върху Учителя. Дедо поп е бил свидетел на слизането на Духа и по този начин се закръглят трите Божии пророчества и трите Божии свидетелства, на които дедо поп Константин Дъновски е станал свидетел: възраждането на този народ, освобождаването на България от турско робство и идването на Вожда на спасението чрез собственият му син“.

И до ден днешен може да се усети свещената енергия, носеща се като ехо от това събитие преди повече от 120 години. Изтръпваме, виждайки дълбокия смисъл в надписите на стената до входа на кметството в село Тетово, които гласят: ОТ ДРЕВНОСТТА КЪМ ВЕЧНОСТТА. На следовниците с любов.

Усеща се вълна от силна енергия и в училището в съседното село Хотанца, където младият учител Петър Дънов е преподавал на децата от 1887 до 1888 г., още преди да замине за САЩ.

На 7 септември 2023 г. като част от ежегодния събор, в салона на Братското лозе във Варна от 15 ч., се проведе представянето на нашата книга ЕДИНСТВОТО КАТО ПРИНЦИП И ПРОЯВА (кликнете на това заглавие, за да видите книгата в нашия онлайн магазин). Аудиторията на живо беше десетина души, които обаче имаха много силно присъствие. Представянето на книгата включваше история на съставянето, кратък обзор на съдържанието и специално подбрани от книгата молитви, формули и упражнения, приложени на момента с участието на слушателите, както и три песни, свързани с идеята на книгата.

Самото представяне на книгата беше записано на видео от Христо Вътев, за което изказваме искрена благодарност. Видеото можете да намерите на линка в нашия Youtube канал по-долу.

Благодарим на всички присъстващи за подкрепата!

Бихме се радвали да изгледате видеото, да го харесате и да се абонирате за нашия видеоканал. Ето и линк към него:

„Исайя е човек с просветен ум, на когото очите са били отворени… Исайя не е от простосмъртните хора. Той беше една напреднала Душа. Казвам: като ученици на Окултната Школа, вие трябва да вземете поука от характера на Исайя… Четете историята му и вижте как е изпълнявал всичко това, което Господ му е казвал… Исайя е видял Бога. Да видиш Бога – то е голямо нещо, то е нещо епохално! Видението на Исайя се отнася до вашата Душа. То създава у вас вътрешен стимул за повдигане, да работите, да създавате в себе си здрави убеждения.“
(„Раждане на свободата“, из „Свещеният Огън“, съборни беседи, стр. 61; 69 – 70)
„В цялата книга на пророк Исайя ние виждаме какво голямо съзнание е имал той, макар че е живял преди Христа. Той съпоставя правилно нещата.“
(„Ден на Божията работа“, из „Любов към Бога“, рилски беседи, стр. 132)
„В 66-а глава от Исайя е казано, че който убива вол е също като че убива човек. Пророк Исайя, който е живял преди повече от три хиляди години, имал по-висок морал от сегашния.“
(„Възкресение на Любовта“, из „Новият човек“, неделни беседи, стр. 158 – 159)
„66-а глава от Исайя – тази е последната и заключителна глава, в която пророкът описва епохите, които предстоят да дойдат. Същевременно описва състоянията на хора, които познават Истината, и на хора, които не познават Истината, като излага последствията, които ще понесат едните и другите.“
(„Плащане на дълговете“, из „Ценната дума“, утринни слова, стр. 336)

Нека добавим малко наши размисли върху словата на Исайя.

Още в древни времена, Пророк Исайя ни оставя в наследство епохални слова. Той е изрекъл много пророчества, възвестяващи идването на Месия, изобличаващи „благочестивото“ лицемерие и връщащи хората към идеята за Върховния Единен Бог.

В последната глава от неговата библейска книга, със знаковия номер 66, виждаме описани днешните събития, засегнали целия свят. Ала още по-ценно в словата му е това, че те хвърлят езотерична светлина, дават насока, разкриват смисъла на случващото се.

Ето какво казва Пророкът още в началото на тази глава:

„1. Тъй казва Господ: Небето е Мой престол, а Земята – подножие на нозете Ми; де тогава ще съградите Дом за Мене; и де е мястото на Моя Покой?

2. Защото всичко това е сътворила Моята ръка, и всичко това е Мое, казва Господ. А ето на кого ще погледна: на смирения и съкрушения духом и на треперещия пред Моето Слово.“

А по-нататък добавя:

„18. … Ще дойда да събера всички народи и езици, и те ще дойдат и ще видят Славата Ми.

19. И ще туря на тях белег, и от спасените измежду тях ще пратя към народите.“

Ето това е главният въпрос, който поставя Пророк Исайя:

„Де ще съградите Дом за Мене; и де е мястото на Моя Покой?“

Най-важната причина за Божия гняв, за епидемиите, бедите, нещастията – това е, че много хора не съграждат Божия Дом вътре в себе си с Истинолюбие. Да, може да правят някакви усилия, да се молят, да извършват духовни практики и жертвоприношения, да правят курбан, да взимат причастие, да постят, да цитират и обсъждат… Но ако всичко това е „тяхната измама“ пред Господа, ако не работят постоянно върху реална промяна в себе си, която действително да ги води напред в развитието, ако това продължава векове и хилядолетия, нима не е по-добре да се случи нещо, което да ги вразуми? Да, случвало се е много пъти и продължава да се случва…

Ала нека не сочим с пръст този или онзи народ, този или онзи човек, тази или онази институция! Време е вече да поемем индивидуална, колективна и кармична отговорност за всичко случващо се, както и да вземем индивидуални и колективни мерки за поправяне на тази карма, не само на физически план, но и на душевен и Духовен план.

Как? В пророчеството на Исайя е заложен подходът – и по смисъл, и по съдържание, и по форма. Първо: да сме Истинолюбиви, а не да мамим Господа. После: съзнателно да градим Неговия Дом в себе си, като се развиваме искрено и старателно, с Единение в съзнанието – което означава все повече да разширяваме своето съзнание, докато стигне до измеренията на Божественото Съзнание.

Песен – благодарност към Единния и Всевишен Бог.

Недей вини дървото, че има черни корени,

ни семето, че още е в земята.

Напролет ще ухае в цветовете му разтворени

прекрасна и Божествена соната.

Автор: Калина Стойчева

(приказка за малки и големи)

Преди много, много години, в една далечна страна на брега на морето живеели цар и царица. Добър и справедлив бил този цар, винаги се грижел за своите поданици. А царицата била нежна и мила, със сърце, винаги отворено за болките на хората и готово да се застъпи за тях.

Царят и царицата се обичали много и от тяхната любов се родило дете – едно малко момиченце. Ала нощта, в която то поело първия си дъх, направила царя най-щастливия, но и най-нещастен човек в цялото царство. Защото царицата, която имала крехко здраве, не издържала тежкото раждане… Тя едва успяла да прегърне своето чедо, когато усетила, че сетният й час вече настъпва. И казала на царя, който бдял неотлъчно до нея:

– Царю мой, любими мой, аз си отивам! Моля те, грижи се добре за нашето момиченце! Дай му този медальон – той има магическа сила и ще му помогне в труден момент. Моля те, царю, дари нашето дете с най-доброто, дари го…

И тук тя затворила очи завинаги – не успяла да каже, че иска тяхното дете да има майка до себе си.

Тежко било на царя, но се захванал отново да управлява своето царство. Не му било лесно да стори това, защото завист и алчност покълнали в сърцата на някои от царедворците. Нали той тъй обичал покойната царица, че не се оженил повече – и царството останало без принц. Нямало мъж, който да наследи престола, и това породило много интриги и опити да се превземе властта от недостойни хора… Но царят се зарекъл да се справи с всичко това. Той нарекъл принцесата Камея – да има характер, силен и устойчив като скала, та житейските бури да не я повалят. Той искал тя да отрасне учена и способна – както да живее и управлява сама, така и да си намери достоен съпруг и цар. Затова я обградил с най-отбрани учители и възпитатели. Дори на своя генерал поръчал да я научи да борави с оръжие и да командва войска.

А малката Камея растяла все по-начетена и по-уверена в себе си. Но расла без майчина милувка, без нежното сърце на майка си. И бавно се превръщала в красива, умна, способна, но коравосърдечна девойка, която не можела истински да почувства страданията и несгодите на обикновените хора… Та тя винаги имала най-доброто край себе си – най-отбрано общество, най-скъпи накити, най-хубави ястия и питиета, най-ценни книги, най-луксозна обстановка. И разбира се, когато дошло време да се задоми, тя искала да се омъжи за най-добрия принц. И се заредила в двореца върволица от чуждоземни благородници, запленени от красотата и ума на Камея. Но тя никого не харесала – всички й се виждали прости и недостатъчно хубави за нея. Започнала да капризничи и да иска от царя да издаде заповед: принцеса Камея да изпитва всеки кандидат за ръката й и да му възлага трудна за изпълнение задача; ако той се справи и тя остане доволна, тогава избраникът й може да се ожени за нея.

Но принцесата задавала на кандидатите толкова трудни въпроси, че повечето от тях не успявали да отговорят. А онези, които успявали, пращала на такива опасни пътешествия и битки, че те винаги загивали. Но Камея оставала непреклонна – тя просто била толкова надменна, че се мислела за най-умната и най-красивата на света. Дори почнала да се държи неблагодарно и високомерно със собствения си баща, който й бил дал всичко!

Царят не могъл да преживее това. Та той бил посветил цялата си любов, всичките си усилия, живота си на своето малко момиченце. А сега виждал как всичко това се обезсмисля… И какво щяло да стане с царството му – в бъдеще то щяло да има или жестока царица, или алчен царедворец за цар – в случай че Камея не успее да овладее управлението.

Поболял се царят от мъка и си заминал от тоя свят със свито сърце. А Камея ни сълза не проляла за него – толкова студена била. И станала тя владетелка силна, но високомерна и неспособна да се грижи за страдащите и онеправданите. Издала дори по-страшна заповед: който иска да заслужи ръката на царица Камея, но се провали на въпросите, го чака смърт от ръката на царския палач. И чудно: върволицата от кандидати пред двореца никак не намаляла – хубостта и учеността на младата царица все така омагьосвали принцовете.

Един ден царицата се разхождала из обширните си владения, когато на една полянка в гората видяла съсухрена, бедна и грозна старица да събира съчки за огрев. Старицата била превила гръб под тежкия наръч дърва и пъшкала.

А царицата, вместо да помогне на старата жена, смръщила вежди и се развикала:

– Стража, стража! Веднага изхвърлете тази дрипла от моята гора – такава грозотия не искам край себе си!

Но старицата се обърнала и внезапно гърбът й се изправил, дървата се разпилели и тя се превърнала в достолепна, красива жена с чудни, сияйни дрехи. Погледнала разгневено към царицата и гласът й страшно прогърмял:

– Достатъчно, царице! Ти не заслужаваш благословението, с което си родена, нито този медальон на шията си! Аз съм твоята кръстница – добрата магьосница на тези земи. Майка ти и баща ти имаха любов в себе си – но ти, Камея, имаш сърце от камък! Затова те орисвам да получиш съдбата, която заслужаваш. Ще те превърна в скала на брега на морето. Ще бъдеш омагьосана да виждаш, чуваш и чувстваш всичко, което става с теб и покрай теб, но не ще можеш нищо да направиш. Не ще можеш да помръднеш. Няма да можеш да умреш, но няма и да живееш тъй, както досега. А жестокото ти сърце ще привлича край себе си само нещастия, смърт и разруха, за което хората ще те намразят… Дано Господ да ти е на помощ и дано сърцето ти някой ден се смекчи… Само това ще те избави от магията. Тъй да бъде!

Така и станало. Вятър се завихрил около Камея и я отнесъл на брега. Буря се извила и сняг се посипал посред лято. Загърмяло и засвяткало небето, мрак се спуснал по пладне. А когато просветнало, от царицата останала само самотна, острозъба скала, мрачна и усойна.

Минали дни, месеци и години; годините се превърнали във векове. Скалата на брега била брулена от вятъра и печена от безпощадно слънце; през зимата студ я сковавал и напуквал. Камея преживявала всичко това в самота и обреченост. Станало, както предрекла магьосницата – щом някой закъснял пътник или залутан кораб дръзнел да се приближи до нея, го постигала смъртта… И хората заразказвали страшни легенди за Каменната царица и нейната участ. Те не пускали децата си близо до смъртоносния бряг, а дори и по-възрастните се страхували.

Но Камея, изоставена от всички, имала много време да си спомня и преосмисля всичко, което била сторила. Мъките и страданията й от това, че била скована тъй, постепенно смекчили сърцето й.

Ала една нощ се случило нещо чудно и неочаквано. Едно малко бедно момченце, залутано вечерта по пътя към дома си, се изгубило и в тъмното не усетило как стигнало до скалата на Каменната царица. Вътре в скалата имало пещера: там то се приютило. Камея се зарадвала: това малко момченце събудило в нея хубави чувства – а и най-сетне не била сама.

Но детето било много изморено и жадно. Измръзнало и изтощено от обикалянето, то изпаднало в треска и забълнувало:

– Вода, вода!

Камея го чувала как бълнува с часове. Тя толкова искала да му помогне, а не можела: нали не била способна дори да помръдне! За първи път в живота си й домъчняло за друго същество; за първи път тя искала да помогне на някого. И станало чудо: от камъка бликнало изворче кристалночиста вода. То заструило; водата започнала да капе и звукът от падащите капки отекнал в пещерата. Момченцето се събудило и утолило жаждата си, а устните му прошепнали думи на благодарност. И Камея изпитала такава радост, каквато никога преди това не била способна да изпита.

Момченцето заспало и на сутринта се събудило бодро и излекувано. Но когато излязло от пещерата и се огледало, то изтръпнало: та това била забранената скала!

Прибрало се вкъщи, без да разкаже на никого къде точно е прекарало нощта.

Минали още години. Момчето растяло и постепенно се превърнало в младеж, който често ходел тайно до скалата – обикнал това място и се привързал към него. Понякога денем, окъпана от Слънцето, а друг път нощем, забулена в лунна светлина – младежът съзерцавал скалата, привлечен от някаква загадъчност в нея. Той бил художник по душа и обичал да съзира красотата във всичко, но в тази скала имало нещо особено.

Младежът имал сестра, малко по-голяма от него. Тя била красива, но с меко сърце. Обичала един местен младеж, който обаче се оказал негодник и я наранил с лошото си отношение и измамно поведение. Девойката така страдала, че искала да сложи край на живота си. Една нощ тя тръгнала сама към скалата на Каменната царица. Убедена в лошата поличба на това място, тя се запътила да се хвърли от скалата в морето. Камея видяла девойката – тази нощ Луната била пълна и осветявала брега. Наблюдавайки натъженото лице на девойката и чувайки безнадеждните думи, които тя шепнела, Камея с ужас разбрала намеренията на горкото момиче. Сърцето на Каменната царица щяло да се пръсне: толкова силно и отчаяно искала да спре девойката. Да, Камея била много променена – вместо да завиди на девойката за хубостта и свободата, тя искала да й помогне. Да й каже колко е хубав животът и колко е безсмислено да го пропилява така…

И станало ново чудо: едно парче от скалата се откъртило и паднало с плисък в морето. Девойката се стреснала и се поспряла.

А наблизо бил момъкът, нейният брат, който се бил запътил да се наслаждава на красивата гледка, огряна от лунната светлина. Той чул плисъка и се завтекъл. Така девойката била спасена.

От тази нощ нататък момъкът вече бил сигурен, че нещо тайнствено се е случило, че Каменната царица вече не е прокълната скала, а място на добри вълшебства. Така един ден той се вдъхновил, съзирайки под очертанията на скалата фигура на млада красива жена с греещи от доброта очи. Той взел чук и длето и започнал усилено да работи. След седмици на брега на морето вече се извисявала каменна статуя, излязла изпод любящите ръце на момъка. Когато била готова, той се вгледал замечтано в нея и прошепнал:

– О, коя си ти и какво си – и нима наистина си от камък? Сърцето ми прелива от радост и възхищение, душата ми е огряна от лъчите на Любовта, когато те погледна. Кое си ти, о, чудно създание на Природата и вечното изкуство? И какво таят тези очи, сякаш пълни с живот и разбиране? Да можеше да ме чуеш, да можеше да почувстваш любовта ми, да можеше да оживееш сега!

И тогава станало третото чудо: Камея оживяла, сгряна от топлината на Любовта. Двамата млади се погледнали в очите и всеки познал в дълбините на другия най-съкровеното, което е търсил. Над тях добрата магьосница ги благословила да живеят и царуват в обич и съгласие, с мъдрост и разбиране. А на брега на морето останало изворчето, което бълбукало и разказвало на хората за силата на Любовта…

Автор: Калина Стойчева